Съдържание
Хрониката Знам, но не бива да го правя. публикувана от Марина Коласанти (1937) в Jornal do Brasil през 1972 г., продължава да ни вълнува и до днес.
Тя ни напомня как често позволяваме животът ни да се изпразни, да се превърне в повтаряща се и стерилна рутина, която не ни позволява да се възхищаваме на красотата, която е навсякъде около нас.
Вижте също: Планетата на маймуните: резюме и обяснение на филмитеЗнам, но не бива - пълен текст
Знам, че свикваш с това, но не бива.
Човек свиква да живее в задни апартаменти и да няма никаква гледка, освен прозорците наоколо. И тъй като няма гледка, скоро свиква да не гледа навън. И тъй като не гледа навън, скоро свиква да не отваря завесите. И тъй като не отваря завесите, скоро свиква да включва светлината по-рано. И тъй като свиква, забравя слънцето, забравя въздуха,да забравиш необятността.
Свикнахме да се събуждаме сутрин уплашени, защото е време. Свикнахме да закусваме набързо, защото сме закъснели. Свикнахме да четем вестник в автобуса, защото не можем да пропуснем времето на пътуването. Свикнахме да ядем сандвич, защото не можем да обядваме. Излизаме от работа, защото вече е тъмно. Свикнахме да дремем в автобуса, защото сме уморени. Лягаме си рано и спим тежко, без да сме преживели деня.
Човек свиква да отваря вестника и да чете за войната. И приемайки войната, приема и мъртвите, и това, че има цифри за мъртвите. И приемайки цифрите, приема да не вярва в мирните преговори. И не вярвайки в мирните преговори, приема да чете всеки ден за войната, цифрите, голямата продължителност.
Свикнали сте да чакате по цял ден и да чувате по телефона: "Не мога да дойда днес." Да се усмихвате на хората, без да получавате усмивка в отговор. Да ви пренебрегват, когато толкова много сте искали да ви видят.
Човек свиква да плаща за всичко, което иска и от което се нуждае. И да се бори да изкара пари, за да го плати. И да изкара по-малко, отколкото му трябва. И да се реди на опашки, за да плати. И да плати повече, отколкото нещата си струват. И да знае, че всеки път плаща повече. И да търси повече работа, за да изкара повече пари, за да има за какво да плати на опашките.
Свикнали сме да вървим по улицата и да виждаме плакати, да отваряме списания и да виждаме реклами, да включваме телевизора и да гледаме реклами, да ходим на кино и да поглъщаме реклами, да бъдем подтиквани, водени, обърквани и хвърляни в безкрайния катаракт от продукти.
Свикнахме със замърсяването, със затворените климатизирани помещения с миризма на цигари, с изкуствената светлина с лек трепет, с шока, който очите ни получават от естествената светлина, с бактериите в питейната вода, със замърсяването на морската вода, с бавната смърт на реките. Свикнахме да не чуваме птиците, да няма петел на разсъмване, да се страхуваме от хидрофобията на кучетата, да не берем плодове от дървото, дадори да нямаш растение.
Свикнахме с твърде много неща, за да не страдаме. В малки дози, опитвайки се да не забелязваме, ние отбягваме тук болка, там обида, там бунт. Ако киното е пълно, сядаме на първия ред и малко си изкривяваме врата. Ако плажът е замърсен, само си мокрим краката и изпотяваме останалата част от тялото си. Ако работата е тежка, се утешаваме с мисълта за края наА ако през уикенда няма много работа, си лягаме рано и пак сме доволни, защото винаги спим късно.
Свикнахме с него, за да не се одраскаме от неравностите, за да запазим кожата си. Свикнахме с него, за да избегнем раните, кръвотечението, да избегнем ножовете и щиковете, за да запазим гърдите си. Свикнахме с него, за да запазим живота си, който малко по малко се износва и който, изтощен от толкова много свикване с него, се губи.
Анализ на Знам, но не бива да го правя.
Хрониката на Марина Коласанти приканва читателя да да размишляват върху потребителското общество. за това как се справяме с несправедливостта в света и за скоростта на времето, в което живеем, която ни принуждава да вървим напред, без да оценяваме това, което ни заобикаля.
В параграфите ще разберем как свикваме с неблагоприятните ситуации и в определен момент започваме да работят на автоматичен режим Разказвачът дава примери за малки прогресивни отстъпки които правим, докато в крайна сметка се окажем в ситуация на тъга и безплодие, без дори да го осъзнаваме.
Освен това постепенно губим идентичността си всеки път, когато вихърът на живота ни връхлети. Писането на Марина ни поставя и пред един важен въпрос: дали сме такива, каквито сме в действителност, или сме такива, каквито се очаква да бъдем?
Опасността от рутината
Разказвачът на Знам, но не бива да го правя. изобразява обстоятелства, които са съвсем обикновени и с които всички ние можем лесно да свържем .
Откриваме, че сме апатични: без реакция, без идентичност, без съпричастност към другия, без изненада, без еуфория. просто зрители на собствения си живот вместо да се извлече максималният потенциал от него.
Текстът на Марина ни говори особено силно, защото се отнася до един напрегнат и забързан контекст, който се преживява в градски център. Ден след ден се сблъскваме с поредица от ситуации, белязани от конформизъм и настаняване .
В името на живота, който смятаме, че трябва да живеем, се лишаваме от редица преживявания, които биха ни доставили удоволствие и биха ни накарали да се чувстваме специални.
Текстът на Марина Коласанти може да бъде прочетен като успешно напомняне никога да не се оставяме да потънем в празна рутина.
За формата на писане
На адрес Знам, но не следва да разказвачът използва полисиндикален фигура на речта, която се появява, когато има подчертано повторение на свързващи елементи.
Целта на това средство е да засили изразителността на посланието: повторението на една и съща структура на изречението ни кара да си спомним за разглежданата тема и да почувстваме същия симптом на изтощение, който изпитваме в ежедневието си.
Слушайте Знам, но не бива да го правя.
Хрониката на Марина Коласанти беше прочетена от Антонио Абужамра и е достъпна в пълен текст онлайн:
Ще свикнете с него...За публикуването на Знам, но не бива да го правя.
Хрониката Знам, но не бива да го правя. е публикуван за първи път през 70-те години на миналия век (по-точно през 1972 г.) в Jornal do Brasil, а по-късно е издаден в книга.
Знам, но не бива да го правя. е събрана заедно с други хроники на същия автор на най-разнообразни теми и е публикувана за първи път в книжен формат през 1995 г. от издателство Rocco. През 1997 г. изданието получава наградата Jabuti.
Корица на първото издание на книгата Знам, но не бива да го правя.
Сборникът, който съдържа 192 страници, носи заглавието на най-известната хроника на Марина Коласанти - Знам, но не бива да го правя.
Биография Марина Коласанти
Авторката Марина Коласанти е родена през 1937 г. в Асмара (столицата на Еритрея). През 1948 г. се премества със семейството си в Бразилия и се установяват в Рио де Жанейро.
Завършила пластични изкуства, тя започва работа в Jornal do Brasil като журналист. Марина е също така преводач, публицист и участва в редица културни програми за телевизията.
През 1968 г. публикува първата си книга и оттогава не спира да пише в най-различни жанрове: разкази, хроники, поезия, детска литература, есета. Много от произведенията му са преведени на други езици. 
Широко ценена от критиката, Марина получава редица награди, сред които Jabuti, наградата на критиката APCA и наградата на Националната библиотека.
Писателката е омъжена за своя колега писател Афонсо Романо де Сант'Анна и имат две дъщери (Фабиана и Алесандра).
Вижте също: Документална демокрация във Vertigo: анализ на филма