Разказът "Ела и виж залеза" на Лигия Фагундес Телес: резюме и анализ

Събрани в антологията Елате да видите залеза и други приказки (1988), сюжетът на Лигия Фагундес Телес има само двама централни герои: Рикардо и Ракел, стара любовна двойка.

Известно време след раздялата им той решава да я покани на последна разходка в изоставено гробище, което става все по-зловещо.

Елате и вижте залеза

Тя забързано се изкачи по криволичещия склон. С напредването й къщите ставаха все по-малко и по-малко, скромни къщички, разпръснати без симетрия и изолирани в празни парцели. По средата на улицата без паваж, покрита тук-там с нисък храст, някакви деца играеха в кръг. Слабата детска рима беше единствената жива нотка в тишината на следобеда.

Той я чакаше, облегнат на едно дърво, строен и слаб, с торбесто тъмносиньо сако, с израснала и прошарена коса, с младежки маниер на ученик.

- Скъпа моя Ракел - тя го погледна сериозно и сведе поглед към обувките си.

- Погледни тази кал. Само ти можеш да измислиш среща на място като това. Каква идея, Рикардо, каква идея! Трябваше да сляза от таксито далеч, той никога нямаше да се качи тук.

Той се засмя между злорадство и наивност.

- Никога? Мислех, че ще дойдеш облечен спортно, а сега се появяваш така! Когато излизаше с мен, носеше големи седемлитрови обувки, помниш ли? За да ми кажеш това, ли ме накара да дойда тук? - попита тя, прибирайки ръкавиците в чантата си. Извади цигара - А?!

Ах, Ракел... - и той я хвана за ръката. Ти, ти си толкова красива. А сега пушиш тези мръсни малки цигари, сини и златни... Кълна се, че трябваше да видя цялата тази красота още веднъж, да усетя този парфюм. Е? Сгреших ли?

Можеше да избереш друго място, нали - гласът ти се забави - и какво е това? Гробище?

Обърна се към старата разрушена стена и погледна към желязната порта, разядена от ръждата.

- Изоставено гробище, ангеле мой. Всички живи и мъртви са напуснали. Дори призраци не са останали, виж как малките деца си играят без страх - добави той, сочейки децата в тяхната циганка.

Тя преглътна бавно и издуха дима в лицето на спътника си.

- Рикардо и неговите идеи. Какво сега? Каква е програмата? Той я хвана за кръста.

- Познавам добре всичко това, моите хора са, погребани са там. Нека влезем за малко вътре и ще ви покажа най-красивия залез на света.

Тя го погледна за миг. Отметна глава назад в кикот.

- Вижте залеза!... Там, Боже мой... Приказно, приказно!... Моли ме за последна среща, измъчва ме дни наред, кара ме да дойда от далече в тази дупка, само още веднъж, само още веднъж! И за какво? За да видя залеза в гробището...

Той също се засмя, смутен като момче, което е набедено за виновно.

- Ракел, скъпа моя, не ми прави това. Знаеш, че бих искал да те заведа в квартирата си, но съм станал още по-беден, сякаш това е възможно. Живея в ужасен пансион, а собственикът е Медуза, която шпионира през ключалката...

- И мислите, че ще го направя?

- Не ми се сърди, знам, че не би го направила, много си вярна. Затова си помислих, че ако можем да поговорим малко на някоя далечна улица... - каза той, приближавайки се. Погали с върховете на пръстите си ръката й. Стана сериозен. И малко по малко около леко стиснатите му очи започнаха да се образуват безброй бръчки. Ветрилата от бръчки се задълбочиха в хитро изражение. Не беше в товаНо скоро той се усмихна и мрежата от бръчки изчезна безследно. Неопитният му и полувнимателен въздух се върна при него: "Добре направихте, че дойдохте.

- Искаш да кажеш, че шоуто... И не можехме да изпием по едно питие в бар?

- Нямам пари, ангеле мой, виж дали разбираш.

- Но аз ще платя.

- С неговите пари? Предпочитам да пия формицид. Избрах тази екскурзия, защото е безплатна и много прилична, не може да има по-прилична екскурзия, не си ли съгласен с мен? Дори романтична.

Тя се огледа наоколо. Дръпна ръката, която той стискаше.

- Това беше огромен риск, Рикардо. Той ревнува. На него му е писнало да знае, че съм имала своите афери. Ако ни подреди заедно, тогава да, просто искам да видя дали някоя от страхотните му идеи ще оправи живота ми.

- Но си спомних за това място именно защото не искам да рискуваш, ангеле мой. Няма по-дискретно място от изоставено гробище, разбираш ли, напълно изоставено - продължи той и отвори портата. Старите гонгове изстенаха: - Твоят приятел или приятел на твой приятел никога няма да разбере, че сме били тук.

- Това е огромен риск, казах ти. Не настоявай на тези шеги, моля те. Ами ако идва погребение? Не мога да понасям погребения. Но чие погребение? Рейчъл, Рейчъл, колко пъти трябва да повтарям едно и също! Тук никой не е погребван от векове, дори не мисля, че са останали кости, какви глупости. Ела с мен, можеш да ми дадеш ръката си, не се страхувай.

И не се задоволяваше с това, че яростно се разпространяваше из цветните лехи, а се катереше по гробовете, алчно проникваше в мраморните пукнатини, нахлуваше в алеите от зеленикави камъчета, сякаш искаше с бурната си жизнена сила да прикрие завинаги последните следи от смъртта. Те вървяха по дългата, обляна от слънцето алея.Мрачна, но послушна, тя се остави да я водят като дете. Понякога проявяваше известно любопитство към един или друг гроб с бледи, емайлирани портретни медальони.

- Огромно е, а? И толкова мизерно, никога не съм виждала по-мизерно гробище, колко е депресиращо - възкликна тя, хвърляйки края на цигарата си по посока на едно ангелче с отрязана глава - Да вървим, Рикардо, стига толкова.

- Ето, Ракел, погледни малко този следобед! Депресиращо защо? Не знам къде прочетох, че красотата не е нито в утринната светлина, нито във вечерната сянка, тя е в полумрака, в този полутон, в тази двусмисленост. Давам ти полумрак на поднос, а ти се оплакваш.

- Не обичам гробищата, вече казах, а още повече бедните гробища.

Нежно целуна ръката ѝ.

- Обещахте да дадете на този ваш роб една вечер.

- Да, но го направих погрешно. Може да е много смешно, но не искам да рискувам повече. - Толкова ли е богат?

- Сега ще ме заведеш на приказно пътешествие в Ориента. Чувал ли си някога за Ориента? Отиваме в Ориента, скъпи мой...

Вдигна едно камъче и го затвори в ръката си. Малката мрежа от бръчки започна отново да се разширява около очите му. Физиономията му, толкова открита и гладка, изведнъж потъмня, състари се. Но скоро усмивката се появи отново и бръчките изчезнаха.

- Един ден те заведох и на разходка с лодка, помниш ли? Облегнала глава на рамото на мъжа, тя забави крачка.

- Знаеш ли, Рикардо, мисля, че наистина си малко тантурест... Но въпреки всичко понякога ми липсва онова време. Каква година беше! Като се замисля, не разбирам как съм издържал толкова дълго, представи си, една година!

- Бяхте прочели "Дамата с камелиите", бяхте станали крехки и сантиментални. А сега? Кой роман четете сега?

- Никаква - отвърна тя, намръщена. Спря, за да прочете надписа върху една разбита плоча: "Скъпа моя съпруга, завинаги пропусната - прочете тя с тих глас - Да, тази вечност беше кратка.

Той хвърли камъка в една изсъхнала цветна леха.

- Но именно тази изоставеност в смъртта прави очарованието й. Човек вече не открива и най-малката намеса на живите, глупавата намеса на живите. Вижте - каза той, посочвайки един напукан гроб, плевелът поникваше необичайно отвътре на пукнатината - мъхът вече е покрил името върху камъка. Над мъха тепърва ще се появят корените, после листата... Това е съвършената смърт, нито споменът, нито копнежът, нитоизобщо. Дори не и това.

Тя се сгуши по-близо до него и се прозя.

- Добре, но сега да тръгваме, много се забавлявах, отдавна не съм се забавлявала толкова много, само човек като теб може да ме накара да се забавлявам толкова много.

Той я целуна бързо по бузата.

- Стига толкова, Рикардо, искам да си тръгна.

- Още няколко стъпки...

- Но това гробище е безкрайно, вече изминахме километри - тя погледна назад - Никога не съм вървяла толкова далеч, Рикардо, ще се изморя.

- Хубавият живот те е направил мързелива? Колко грозно - оплака се той и я избута напред, - ето къде можеш да видиш залеза. Знаеш ли, Ракел, често ходех тук ръка за ръка с братовчедка ми. Тогава бяхме на дванайсет години. Всяка неделя майка ми идваше да донесе цветя и да украси малкия ни параклис, където вече беше погребан баща ми. С малката ми братовчедкаИдвахме с нея и се мотаехме наоколо, държахме се за ръце, правехме толкова много планове. Сега и двамата са мъртви.

- Братовчед ти също?

- Тя умря, когато беше на петнайсет г. Не беше точно красива, но имаше такива очи... Бяха зелени като твоите, подобни на твоите. Необикновени, Рейчъл, необикновени като вас двете... Сега си мисля, че цялата й красота - се крие в очите й, които са някак коси, като твоите.

-Обичате ли се?

- Тя ме обичаше. Тя беше единственото същество, което... - Тя направи жест. - Както и да е, това няма значение.

Ракел взе цигарата от него, преглътна и му я върна.

- Харесвах те, Рикардо.

- И аз те обичах... и все още те обичам. Виждаш ли разликата сега?

Една птица се провря през кипариса и нададе вик, тя потръпна.

- Стана студено, нали? Хайде да вървим.

- Пристигнахме, ангеле мой. Тук са моите мъртви.

Спряха пред малък параклис, покрит от горе до долу с дива лоза, която го обвиваше в яростна прегръдка от лиани и листа. Тясната врата изскърца, когато той я отвори широко. Светлината нахлу в кубче с почернели стени, пълни с ивици от стари течове. В центъра на кубчето имаше полуразглобен олтар, покрит с кърпа, придобила цвета на времето. Две вазиМежду раменете на кръста един паяк беше изплел два триъгълника от накъсани мрежи, които висяха като парцали от наметалото, което някой беше сложил върху раменете на Христос. На страничната стена, вдясно от вратата, имаше желязна врата, даваща достъп до каменно стълбище, спускащо се спираловидно надолу към ка такумба. Тя влезе на пръсти,избягваше и най-малкото докосване до останките на малкия параклис.

- Колко тъжно е това, Рикардо. Никога ли не си бил повече тук?

Той докосна лицето на покрития с прах образ. Усмихна се, копнееше.

- Знам, че бихте искали да намерите всичко безупречно, цветя във вазите, свещи, знаци на моята отдаденост, нали? Но вече казах, че това, което най-много обичам в това гробище, е именно тази изоставеност, тази самота. Мостовете с другия свят са прекъснати и тук смъртта е напълно изолирана. Абсолют.

Тя пристъпи напред и надникна през ръждясалите железни решетки на малката вратичка. В полузатънтеното мазе чекмеджетата се простираха по четирите стени, които образуваха тесен сив правоъгълник.

- А там долу?

- Защото там са чекмеджетата, а в чекмеджетата са моите корени. Прах, ангеле мой, прах - промърмори той. Отвори малката вратичка и слезе по стълбите. Приближи се до едно чекмедже в средата на стената, държейки се здраво за бронзовата дръжка, сякаш щеше да го издърпа - каменния скрин. Не е ли величествен?

Спря на върха на стълбата и се наведе по-близо, за да я огледа по-добре.

- Пълни ли са всички тези чекмеджета?

- Пълни?... Само тези с портрета и надписа, виждате ли? В този е портретът на майка ми, тук беше майка ми - продължи той, докосвайки с върховете на пръстите си един емайлиран медальон, вграден в средата на чекмеджето.

Тя скръсти ръце. Говореше тихо, с лек трепет в гласа.

- Хайде, Рикардо, хайде.

- Вие се страхувате.

- Разбира се, че не, просто ми е студено. Хайде да се качим и да тръгнем, студено ми е!

Той не отговори. Отиде до едно от чекмеджетата в отсрещната стена и запали кибрит. Наведе се към слабо осветения медальон.

- Малката ми братовчедка Мария Емилия. Дори си спомням деня, в който направи тази снимка, две седмици преди да умре... Върза косата си със синя панделка и дойде да се покаже: "Хубава ли съм?" "Хубава ли съм?" "Хубава ли съм?

Тя слезе по стълбите, като се ръкуваше, за да не се блъсне в нещо.

- Тук е толкова студено и толкова тъмно, че не мога да виждам!

Запали още една кибритена клечка и я предложи на спътника си.

- Ето, виждаш много добре... - Той се отмести настрани. - Погледни очите й. Но те са толкова избледнели, че едва ли можеш да видиш, че е момиче...

Преди пламъкът да угасне, той го доближи до надписа, изписан върху камъка. Прочете го на глас, бавно.

- Мария Емилия, родена на двадесети май хиляда осемстотин и починала... - Той изпусна клечката за зъби и остана неподвижен за миг - Но това не може да е твоята приятелка, тя е починала преди повече от сто години! Твоята лъжа...

Метален трясък откъсна думата от средата ѝ. Огледа се. Играта беше пуста. Насочи поглед към стълбите. На върха Рикардо я наблюдаваше иззад затворения люк. Усмихваше се - наполовина невинно, наполовина палаво.

- Това никога не е била гробницата на семейството ти, лъжецо! Най-нелепата шега - възкликна тя, като бързо се изкачи по стълбите - не е смешно, чуваш ли?

Той изчака, докато тя се приближи до ключалката на желязната порта. После завъртя ключа, издърпа го от ключалката и отскочи назад.

- Рикардо, отвори веднага! - заповяда той, като завъртя ключалката - Ненавиждам такива шеги, знаеш го. Идиот! Това получаваш, когато следваш главата на такъв идиот. Най-глупавата шега!

- През пролуката във вратата ще влезе проблясък на слънчева светлина, има пролука във вратата. После бавно, много бавно ще се отдалечи. Ще имате най-красивия залез на света. Тя разклати малката врата.

- Рикардо, стига толкова, казах, стига толкова! Отвори веднага, веднага! - Той разтърси малката вратичка с още по-голяма сила, сграбчи я, увиснала между решетките. Задъхваше се, очите му бяха пълни със сълзи. Репетираше усмивка - Слушай, миличка, беше много смешно, но сега наистина трябва да тръгвам, хайде, отвори...

Той вече не се усмихваше. Беше сериозен, очите му се свиха. Около тях малките бръчици отново се появиха във вид на ветрило.

- Добър вечер, Ракел...

- Стига толкова, Рикардо! Ще ми платиш!" - изкрещя тя, протягайки ръце между решетките, опитвайки се да го сграбчи." - Кретен! Дай ми ключа за това проклето нещо, хайде!" - поиска тя, разглеждайки чисто новата ключалка. След това разгледа решетките, покрити с ръждива кора. Застана неподвижно, вдигайки поглед към ключа, който той размахваше от халката като махало.Той присви очи в спазъм и омекоти тялото си. Изплъзваше се. - Не, не...

Все още обърнат към нея, той беше посегнал към вратата и разтворил ръцете й. Дръпна, двете крила се отвориха широко.

- Лека нощ, ангеле мой.

Устните ѝ се приковаха една към друга, сякаш между тях имаше лепило. Очите ѝ се присвиха тежко в грубо изражение.

- Не...

Прибра ключа в джоба си и продължи да върви. В кратката тишина камъчетата хрущяха влажно под обувките му. И изведнъж страшен, нечовешки писък:

- НЕ!

Известно време той все още чуваше виковете, които се умножаваха, подобни на тези на разкъсвано животно. После воят стана по-далечен, приглушен, сякаш от дълбините на земята. Щом стигна до гробищната порта, той хвърли смъртоносен поглед към залеза. Беше внимателен. Сега никое човешко ухо нямаше да чуе какъвто и да е зов. Запали цигара и се спусна поВ далечината деца играеха в кръг.

Резюме

Рикардо и Ракел имаха любовна връзка в продължение на около година и след разпадане Между двамата имаше ясно изразена разлика: докато младата жена казваше, че го харесва, влюбеният мъж категорично заявяваше, че я обича.

Недоволна от финансовото положение и бъдещето на момчето, Ракел слага край на връзката и го напуска заради успешен приятел. след дълги настоявания бившата приятелка приема тайна среща .

Мястото, предложено от Рикардо, било изоставено и отдалечено гробище. Момичето намерило мястото за странно, но накрая се поддало на натиска и отишло да се срещне с него. Той обещал, че ще ѝ покаже най-красивия залез на света.

Двамата си проправяха път през гробището и се отдалечаваха все повече от малкото хора там. Накрая стигнаха до едно доста отдалечено място, където мъжът твърдеше, че е гробница на собственото си семейство.

Ракел беше изненадана, че братовчедката на момчето, Мария Емилия, която е била толкова млада, е мъртва. Твърдеше, че братовчедка ѝ е починала, когато е била само на петнайсет, и че е имала зелени очи като тези на Ракел. Посочи мястото, където момичето е било погребано, а изоставен параклис и изглеждаше ужасно; те слязоха в катакомбата, където се предполагаше, че е портретът на онзи братовчед.

Ракел с изненада прочете надписа до снимката на предполагаемата братовчедка, който гласеше: "Мария Емилия, родена на 20 май 1800 г. и починала? Беше невъзможно това момиче да е братовчедка на Рикардо и да върви ръка за ръка с него. Накрая Рикардо заключва бившата си приятелка в катакомбата:

Краят на разказа е трагичен, Рикардо се отдалечава все повече от мястото на престъплението, докато не чува гласа на Ракел в далечината.

Анализ и тълкуване

Тъй като са бивши любовници, героите в историята трябва да запазят дискретност по време на срещата си, така че изоставеното гробище изглежда подходящо място за разговор, въпреки че характер на сянка .

Чрез техния диалог виждаме, че момичето е преодоляло края на връзката и сега е среща с друг мъж Благодарение на този нов съюз начинът ѝ на живот се подобри - нещо, което изглежда беше част от целите ѝ.

Въпреки че има чувства между двамата, липса на пари e статус Бившата партньорка споменава, че по време на съвместния им живот е чела романа Дамата на камелиите Сюжетът на творбата се върти около парижка куртизанка, която се влюбва в млад студент.

Рикардо, от друга страна, не може да приеме прекратяването и ревнува Постепенно тонът на главния герой става все по-загадъчен и заплашителен. краткият разказ, с влияния от литературата на ужас и мистерия , оставя у читателя усещането, че нещо предстои да се случи.

Докато разсейва бившата си любима, като ѝ казва, че са на гроба на семейството ѝ, той успява да я изолира още повече и да я остави в ситуация на голяма уязвимост. Тогава Рикардо затваря Ракел в изоставен параклис и си тръгва, изоставяйки съпругата си на гробището.

След като виковете ѝ от ужас утихват, можем да предположим, че младата жена е умряла на място. Това е случай на феминицид: Рикардо е убил бившата си спътница защото е отхвърлена от нея - трагичен разказ, който се случва и в нашата действителност.

Символи

Рикардо

Описван като строен и слаб, момчето има дълга, прошарена коса и излъчване на студент. Живее в ужасен пансион, който принадлежи на любовницата му Медуза. От характеристиките, които присъстват в разказа, виждаме, че той е млад мъж с малко финансови средства и който таи обида след края на връзката си с Ракел - момиче, което много е обичал.

Ракел

Високомерна, егоцентрична и егоистична, Ракел заменя бившия си приятел Рикардо с богат ухажор. Младата жена във всеки един момент подчертава финансовото състояние на Рикардо и го унижава отново и отново.

Публикуване на историята

Разказът "Ела и виж залеза" е името на антологията, публикувана за първи път през 1988 г. от издателство Ática. Книгата се преиздава и до днес и е приета в редица конкурси.

Кой е Лигия Фагундес Телес?

Родена е в Сао Пауло на 19 април 1923 г., дъщеря на Дурвал де Азеведо Фагундес (адвокат и прокурор) и Мария до Росарио (пианистка). Адвокат като баща си, Лигия Фагундес Телеш е прокурор в Института за социални грижи на щата Сао Пауло.

Запалена по литературата, тя започва да пише на 15-годишна възраст. През 1954 г. излиза една от големите ѝ книги (Ciranda de Pedra). Оттогава поддържа интензивна литературна дейност.

Носител е на наградата "Жабути" през 1965, 1980, 1995 и 2001 г. Избрана е за безсмъртна (председател № 16) на Бразилската литературна академия през 1985 г. През 2005 г. получава наградата "Камойнш" - най-важната награда в португалоезичната литература. През 2016 г. е номинирана за Нобелова награда за литература.

Лигия умира на 3 април 2022 г. на 98-годишна възраст в град Сао Пауло.